Разбори и обобщения

Изводи от  противоконституционността на чл. 64, ал. 1 от Закона за съдебната власт в настоящата му редакция 


                    “ Чл. 64. (1) (Изм. - ДВ, бр. 33 от 2009 г., доп. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г., изм. - ДВ, бр. 17 от 2019 г.) Актовете на съдилищата, с изключение на тези по наказателни дела, с които подсъдимият е осъден да изтърпи съответно наказание се публикуват незабавно след постановяването им на интернет страницата на съответния съд при спазване изискванията за защита на личните данни и Закона за защита на класифицираната информация.

…………………………….

                                (4) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 81 от 2011 г., предишна ал. 3 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Актовете по дела, които засягат гражданския или здравния статус на лицата, се публикуват без мотивите им.” (Закон за съдебната власт)


                  На 27.05.2021 г. в качеството си на ищци по гр. д. 69355/2019 г. на СРС (моля вижте от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Граждански съд > Срещу К. и И.) подадохме сигнали до председателя на СРС, до Министерството на правосъдието и до Инспектората на Висшия съдебен съвет (моля вижте от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Инспекторат на ВСС > Сигнал до Инспектората на Висшия съдебен съвет (ИВСС) по гр. д. срещу К. и И.). Протестът ни е насочен срещу практиката на СРС, а и на останалите съдилища, да публикуват подлежащите на обжалване съдебни решения на интернет страницата си преди същите да са надлежно връчени на страните. Тази практика накърнява  непоправимо законния интерес в съдопроизводството на всяка страна, чийто иск е уважен, в полза на обжалващата страна в грубо противоречие с конституционно прогласеното равенство на спорещите в процеса. Задълбочено изследван в хронологичен аспект, описаният в статията начин на обнародване обуславя изводи за непреодолимата несъвместимост на българското битие с всеобщо признатите  достижения на съвременността, които далеч надхвърлят изследователското поле на  юридическата  наука и действията по правоприлагането.

                    И така по гр. д. 69355/2019 г. СРС се произнася с решение на 22.02.2021 г. (моля вижте от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Граждански съд > Срещу К. и И. > До 16.04.2021 г . > 22.02.2021 г. Решение на СРС по гр. д. срещу К. и И.). На 01.03.2021 г. решението ни се връчи съгласно ГПК в деловодството на съда чрез нашия адвокат срещу подпис, положен под точното датиране на получаването. Въпреки че имаме някои несъгласия, решението като цяло ни удовлетворява, поради което не сме го обжалвали в отредения двуседмичен срок. На 03.03.2021 г. без да е надлежно връчено на другата страна, решението е  обнародвано, вкл. мотивите и диспозитива, в интернет страницата на съда, от където ответниците могат да се запознаят с неговото съдържание и да започнат подготовката по обжалването му без за тях да тече законният двуседмичен срок . Защото без надлежно връчване няма документ, удостоверяващ  датата, от  която  ответникът се  е запознал с решението и от която двуседмичният срок за обжалването започва да тече. 

                    В сигнала посочваме безспорните факти:

         Много вероятно е действителният срок за изготвянето на въззивната жалба да е бил двойно по–дълъг, защото, както вече подчертахме, решението е публикувано в интернет още на 03.03.2021 г. Въззиваемите (доволната страна от решението) , ако искат да се защитят, са длъжни да отговорят на въззивната жалба в двуседмичен срок от получаването й съгласно чл. 263, ал. 1 от ГПК. Въззивната жалба за разлика от решението не се обнародва в интернет, тъй като не е акт на съда. Въззиваемите трябва да чакат връчването й, за да се уверят в редовността й, и едва тогава да стартират работата по своя отговор. Ако решението на съда се извежда в интернет след надлежното му получаване от страните, въззивният жалбоподател няма как да научи съдържанието му предварително и да печели време за разгръщане на своята защита, разигравайки унизително съда в процедурата по връчването. Следователно разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), въз основа на която става обнародването на решението в интернет, осигурява многократно по–дълъг срок за подготовка на  въззивния жалбоподател от срока, с който разполагат въззиваемите.

                    И така чл. 64, ал. 1 от ЗСВ  нарушава конституционния принцип за равенството на страните в съдебния процес /чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България/. Следователно чл. 64, ал. 1 от ЗСВ е с противоконституционна редакция по отношение на думата „незабавно“  и не бива да служи за оправдание на практиката на съдилищата да публикуват изцяло решенията, които подлежат на обжалване пред горестоящата инстанция, преди да бъдат надлежно получени от страните в процесите. Именно връчването на решението, преди страните да са узнали неговото съдържание, им осигурява равни срокове от две седмици за обжалване и отговор на обжалването. 

                    Публичността е фундаментът на обществения, а и на институционалния надзор за правилността, законността и конституционността на правораздавателния процес. Все пак в републиката няма безпределна власт – власт власт възпира. Обаче чл. 64, ал. 1 не постановява  обнародването на писмените процесуални действия на страните и въобще на цялото съдържание на делото, съответно  не може да се проследи критично доколко законосъобразно и правилно са постановени актовете на правораздаване  съобразно намиращото се в кориците на делото. Следователно чл. 64, ал. 1, освен че е с противоконституционна редакция, подменя истинската публичност със селективна и в крайна сметка симулативна такава, най–вероятно за да   прикрие реалното състояние  на откритостта на правораздаването пред външнополитическите  партньори на държавата . 

                    Вместо съдебната система по своя инициатива да атакува пред Конституционния съд чрез оправомощените си органи редакцията на чл. 64, ал. 1 от ЗСВ по отношение на думата „незабавно“, тя безразлично  се затваря в собствената си самодостатъчност. От приложените заповеди към отговора на административния ръководител на СРС разбираме, че за несъмнено водещите юристи у нас е по–важна вътрешноведомствената организация на съдийските отчети от опазването на конституционните права на гражданите, в случая равенството на страните в съдебния процес.  Двата отговора на инспектора от ИВСС и на зам. председателя на СРС на нашия сигнал срещу практиката на съдилищата и в частност на СРС да публикуват изцяло в интернет решения, подлежащи на обжалване пред горестоящата инстанция, преди да са надлежно връчени на страните,  са убедително доказателство за тежката псевдоморфоза, в която е изпаднало правосъдието – загубен е смисълът на неговото съществуване  да охранява правата и свободите на гражданите. Структурата, изпълнена с чужда на предназначението си същност,  и персоналният състав, без угризения от липсата на  обществено  призвание, присъстват сами за себе си.

                    Разборът на  чл. 64, ал. 1 от ЗСВ ще бъде непълен без разглеждането на външната и вътрешна историческа динамика, в която противоконституционната редакция  възниква. Във външния аспект на тази динамика очевидно чл. 64, ал. 1 е рецепция на първообраза чл. 6, пар. 1, изр. 2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи: “Съдебното решение се обявява публично, но пресата   и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част  от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото, или ако съдът счете  това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.” Както наблюдателният читател вече е забелязал, за разлика от редакцията на чл. 64, ал. 1 от ЗСВ тук думата “незабавно” отсъства. Вместо нея са изложени подробно опасенията от нарушаване на други конкурентни права, ако публичността се абсолютизира и се извади от сложния юридически баланс.Текстът на Конвенцията е образец на умереността, която е най–съвършеното достижение на западната цивилизация. Нещо повече, текстът на Конвенцията недвусмислено произтича от характеристичния за западната цивилизация постулат, че умереността не е даденост, не е естественото състояние на обществения дух, а е крехко творение на вековно развитие и се нуждае от своите блюстители.  Редакцията на чл. 64, ал. 1 от ЗСВ е точно обратното на умереността, тежко извращение и дискредитация на европейските ценности. Тя е екстремизъм, прикрит  зад демократична фразеология – демократичен екстремизъм – поднасяме извиненията си за семантично несъвместимото словосъчетание в очакване на предложения как да означим явлението. Този демократичен екстремизъм, разбира се,  не е резултат на мащабен човеконенавистен злоумисъл, както например беше демократичният централизъм – също толкова безсмислено заглавие на структурната концепция на диктаторските организации с ръководна роля в тоталитарните режими. Демократичният екстремизъм е несъзнателен. Той произтича от комплекса за малоценност  на изостаналата култура и поражда  болни амбиции за лъвски скок в модерността, които обаче водят само до комични подскоци назад.

                    Вътрешната историческа динамика, в която се формира разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗСВ, е още по–показателна, защото разширява заключенията извън сферата на хуманитаристиката.  В отменения Правилник за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (ДВ бр. 66 от 2009 г.) намираме ценни сведения за съдопроизводството преди злощастното му стълкновение с мрежовата дигитализация, материализирана с чл. 64, ал. 1 от ЗСВ: 

“Чл. 50 (1) В деловодството се водят на електронен и на хартиен носител следните книги и регистри:...

             10. регистър на съдебните решения по чл. 235, ал. 3 ГПК…

 Чл. 62…(4) В регистъра на съдебните решения по чл. 235, ал.5 ГПК се отбелязват номерът на делото, датата на отбелязване на решението  и диспозитивът на решението.” (Удебеляването e моe.)  И така преди интернет да смути местната протяжност оповестяването на решенията става чрез прошнуроване на машинописните листове с диспозитива на новопроизнесеното решение в специална книга (физически, хартиен регистър) с обществен достъп. Мотивите обаче остават неизвестни на страните до надлежното връчване на решението.  Конституцията на републиката съдържа изрична разпоредба, задължаваща съдебните учреждения да мотивират актовете си (чл. 121, ал. 4), защото не може да се развие обжалване на съдебен акт без да се знаят мотивите му. Да обобщим: преди дигитализацията равенството на страните в процеса е било процедурно гарантирано, тъй като страните са научавали мотивите на съдебния акт  след  фиксиране на  датата на получаване, от която дата тече двуседмичният срок за изготвяне на обжалването. Следователно недоволната страна от решението е разполагала с точно две седмици за оспорване, с колкото е разполагала и удовлетворената страна за противопоставяне на  оспорването. Флагрантна е  разликата с настоящето, когато по силата на чл. 64, ал. 1 от ЗСВ се публикуват в интернет едновременно и диспозитивът и мотивите на съдебното решение – в гр. д. 69355/2019 г. на СРС въззивният жалбоподател е разполагал с  минимум пет седмици и половина да атакува решението на съда, а въззиваемите –  две седмици да се защитят.

                    Макар да беше преди доста години, повече от една трета от следването ми се изпълваше от  хорариума на предмети, пряко или косвено свързани с информатиката.  Тогава моите преподаватели положиха темелите на непоклатимото ми убеждение, че днешните върхови постижения на западната цивилизация са не просто предвестник на бъдещото ни ежедневие, но и ни даряват за първи път в историята възможността да надникнем във времето, което, уви, няма да доживеем.  Пред всеки от нас се разкрива кръгозор с невиждани досега мащаби. Ето защо  е особено непоносимо за мен ретроспективното сравнение на практиката на съдилищата преди и след мрежовата дигитализация на обнародването на съдебните решения, подлежащи на обжалване пред горестоящата инстанция. Това сравнение безмилостно изважда на показ широко разпространеното неразбиране на ефектите от внедряването на информационните технологии – неразбиране, което е  първопричината  за тежките разрушения на мъчително постигнатите в близкото минало и всъщност твърде скромни завоевания на справедливостта.  За съжаление в последните години  се натъквам на редица сходни случаи на тукашната модернизация.    

                    В науката  са описани множество примери на локални култури, за които високотехнологичните изделия се оказват вместо мост към бъдното пропаст към архаичното. Достатъчно е да споменем колониалните народи, които получиха наготово в местообитанията си достъп до невъобразими за тях творения на западната цивилизация – пристанища, железници, транспортни средства, минна и преработваща индустрия, едро механизирано и поливно земеделие, хранителна и лека промишленост, питейна вода и канализация, здравни грижи, вкл. ваксинации, антибиотици и хирургия, а също и възможности за приобщаване към  академичното образование и достиженията на  изящните изкуства и особено към усъвършенствана  хилядолетия етика и т.н.  Материалните и духовните постижения се разпространяваха в третия свят след векове на усилен труд и след ужасяващи терзания и кръвопролития  в самите западни общества, които често съпътстват новаторството в историята. Обаче коренните култури не оцениха потенциала за собствено развитие, който последната епоха на евангелизация така щедро беше  открила пред тях. След разпада на колониалната система, повечето локални общности се сблъскаха болезнено с недостига на качества  за самостоятелен напредък – знания, умения и трудов морал. Объркани и отчаяни, те се отдадоха на зова на първичното – разрушиха и разграбиха построеното, някои дори  спряха ваксинацията на децата срещу полиомиелит. Днес общностното самоопределение в тези култури не е привлекателно. По–перспективна изглежда поединичната реинтеграция в бившите метрополии, схващана като иманентно човешко право, точно както преди столетие правото на самоопределение се схващаше като ненуждаещо се от обосноваване. 

                    С неподражаемия си езиков усет проф. Тончо Жечев избра най–точния израз  – кьор сокак* – метафора на историческата безизходица, изкована от ориентализъм, която описва явлението едновременно както по същество, така и по несъвместимост с цивилизования свят, който не е безгрешен и е претърпял големи социални бедствия, но винаги е намирал и намира път към бъдещето.  В поражението на националната идентичност при съприкосновението  й  с модерността, в частност в повтарящите се несполуки  на съдопроизводството с дигитализацията, т.е. в информационните кьор сокаци на  българското правосъдие, няма да открием  бленуваната уникалност на местния социален пейзаж – неповторим  е само успешният градеж, провалът е досаден.


* кьор сокак – за цялостната аргументация на метафоричната употреба на израза моля вижте БНТ, Наблюдател, “Страстите български:  Цариградски разговори с Тончо Жечев – лято`93“, интервю на Тома Томов, 2 част, след 80–тата минута.



гр. София, 31.01.2024 г.                     Е.   Т.