Правосъдието отблизо - Автопортрет на адвокатурата

Разбори и обобщения

Разкривеният автопортрет на адвокатурата

“Моите несъгласия с онази система не бяха толкова политически, колкото естетически.” Йосиф Бродски*

През лятото и ранната есен на 2021 г. между нас, ищците по две граждански дела, от една страна и Софийския адвокатски съвет (САС) и Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) от друга се завърза ожесточена полемика, която се проследява в този сайт от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Адвокатура. Напоследък общественото внимание е привлечено от ролята на прокуратурата в агонията на местното правораздаване. В този сайт от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Прокуратура също се намират забележителни находки от досега ни с държавното обвинение, които хвърлят допълнителна светлина върху причините за изострения публичен интерес. Обаче средоточието само върху прокуратурата е вредно, защото води до едностранчивост и прикрива останалите опасности, дебнещи почтения гражданин из коридорите и залите на българската юрисдикция. Ето защо ние силно препоръчваме на читателите обстойно да се запознаят със споменатата по–горе полемика, за да се предпазят от тежките разочарования и материалните загуби при неизбежното им съприкосновение с адвокатурата.

Ето и предисторията на тази полемика. На 09.02.2021 г. по гр. д. 69355/2019 г. на СРС, по което ние сме ищци, постъпи писмена защита от адв. К., пълномощник на ответниците. Простото текстово сравнение на тази писмена защита с въззивната жалба, подписана и заведена на 01.06.2020 г. от адв. П., пълномощник на въззивния жалбоподател по в. гр. д. 8197/2020 г. на СГС, по което ние сме въззиваеми, показва следното. Като изключим встъпителните пет реда, в които се посочва правното основание, и последните осем реда, където се отправя искането към съда, същинското изложение на писмената защита, подписана от адв. К., съдържа 98 (деветдесет и осем) реда, от които 83 (осемдесет и три) реда са дословно и пунктуационно копирани от въззивната жалба, подписана и депозирана от адв. П. осем месеца по–рано по въззивното дело. Възпроизведен е с точност до идентичност текст с чуждо авторство, представляващ анализ и интерпретация на нормативна уредба и съдебна практика за целите на гражданското производство, който е 85 % от цялото същинско изложение в писмената защита, подписана от адв. К. Обратно, от общо 125 (сто двадесет и пет) реда същинско изложение във въззивната жалба, подписана от адв. П., 87 (осемдесет и седем) реда се срещат дословно копирани в писмената защита, подписана от адв. К., или 70 % от цялото същинско изложение на въззивната жалба. Читателите ще намерят копия от двата документа в Казуси> Казус № 1 > Към казуса > Адвокатура > 31.05.2021 г. Сигнал до Дисциплинарния съд на Софийската адвокатска колегия срещу адв. К. и адв. П. (Приложения 1 и 2). Идентичните части от текстовете в копията на двата документа сме оцветили в оранжево.

В нашата родова памет българският адвокат се олицетворяваше от проф. Кацаров и проф. Апостолов. Нито за момент не сме се съмнявали, че адвокатурата ще сподели нашето убеждение – безогледното възпроизводство на правен текст представлява позорна капитулация пред предизвикателствата на адвокатската професия и е най–малкото несъвместимо със съсловната и с общочовешката етика. Вместо това САС прекрати дисциплинарната преписка. ВАдвС потвърди прекратяването, намирайки, че “САС е действал законосъобразно и в съответствие със ЗА (Закона за адвокатурата – пояснението е мое) и при ясна мотивировка е отказал образуването на дисциплинарно производство…” Да разгледаме тази “ясна мотивировка” на САС:

„От представените към сигнала доказателства – копия от писмена защита и въззивна жалба, се установява, че действително двете са с идентично съдържание почти изцяло...

В същото време доколкото предмета на двете, образувани от жалбоподателите дела е идентичен и всеки адвокат разполага с обширни възможности за достъп до база данни както на съдебна практика, така и на евентуални експертни становища, давани типово във връзка с възможността за отстраняване на дървета в чужд имот, не би могъл да бъде обусловен извод, че двамата колеги нарушават професионалната етика и уронват обществения престиж на адвокатурата.

Съвременните технологии за съжаление предоставят възможност за възпроизвеждане на различни текстове, практика, която се наблюдава и в съдебни актове...

Поради посоченото и при все че всеки един от двамата адвокати е могъл да се позовава на ползващи го доводи от чужд труд без да ги възпроизвежда дословно, не са налице основания да се приеме, че който и да е от тях е допуснал дисциплинарно нарушение. Няма данни интересите на представляваните от тях клиенти да не са били защитени, нито да са демонстрирали невежество при изпълнение на професионалните си задължения…”

Копирането (преписването) се предшества от самооценката на извършителя, че е неспособен да се справи с поставената задача с личните си знания и умения. Поради отсъствието на морално–волеви качества копистът (преписвачът) се надява да укрие истината за себе си и чрез измама да се добере до облага в широкия смисъл на думата – материална или нематериална – без да я заслужава. Едва ли може да се направи по–унизителна демонстрация на “невежество при изпълнение на професионалните… задължения” и на мерзавщина от констатираното копиране. Комбинацията от първото и последното изречение в горния цитат от мотивите на САС, потвърдени от ВАдвС, разкрива дълбокото духовно разложение, в което е изпаднала адвокатурата. Още повече, като се вземе предвид напоителното изложение за масовото копиране в българското правосъдие, в което са впрегнати всички модерни технически средства. Щом копирането (преписването) не е признак за професионално невежество и нравствена деградация, ВАдвС приема ли за редовно издържан изпита при попълване на адвокатските колегии с помощта на копиране и/или преписване? Със своето решение ВАдвС е спасил адв. П. и адв. К, но е дамгосал малцината членове на колегиите, които са издържали изпита си и защитават клиентите си без да копират (преписват), т.е. съобразно критериите на западната цивилизация за ерудиция и чест.

И така САС, подкрепен от ВАдвС, отказва да образува дисциплинарно производство, понеже в българското правосъдие почти всеки копира от всекиго без цитиране, т.е. затаява собственото си невежество като злоупотребява с чужд интелектуален труд без каквото и да е угризение, и адв. П. и адв. К. не правят изключение от ширещото се падение. По същество САС развива релативен аргумент – обрисува адвокатурата с такава негативна репутация, че укоримото от общоприетия морал деяние на адв. П. и адв. К. не може да влоши повече облика й. Ние по принцип сме на друго мнение – и най–жалката репутация винаги има накъде още да пропадне. ВАдвС не се разграничава от това изумително съждение на САС и повлича надолу цялото съсловие, защото е негов върховен представителен орган. Но съсловието в своята цялост не е за окайване – неговият върховен представителен орган притежава преобладаващия манталитет в колегията. Ако леко перифразираме Монтескьо, всяка общност има това, което заслужава, включително и ние, клиентите, с безкрайното си търпение.

Самата поява на горния цитат в официален документ на САС и потвърждаването му от ВАдвС показва, че в някои среди с грандомански, но съвсем безпочвени претенции понятията като обществен престиж, авторитет и репутация си остават невнятни. Налага се да сравним натрапчивото безпросветие с един пример, който от две и половина хилядолетия е фундаментът на универсалното разбиране на тези понятия. Един от спартанците при Термопилите – Аристодемос – е изпаднал в малодушие и не се е включил в последния бой. Той е оцелял. „След като се върнал в Лакедемон, Аристодемос бил посрещнат с хули и незачитане; незачитането се изразявало в това, че никой спартанец не му давал огън, никой не разговарял с него; а хулите в това, че му викали „Аристодемос Треперкото“. Но в битката при Платея Аристодемос премахнал изцяло обвинението от себе си...“ (Херодот, История, 7.231–232) . „...Най–храбър от всички, и то изключително, по наше мнение бил Аристодемос, който единствен останал жив от тристате спартанци след битката при Термопилите и пожънал хули и безчестия... Все пак при обсъждането кой бил най–храбър присъствалите на битката спартанци заявили, че Аристодемос, очевидно желаейки смъртта заради тежащата над него вина, напуснал бойния ред и яростно се впуснал в боя и извършил големи подвизи...От убитите в тази битка всички, които изброих, били почетени освен Аристодемос – той не бил почетен, тъй като искал да умре заради причината, която изтъкнах по–горе.“ (Херодот, История, 9.71) Цитатите са съгласно Херодот, „История“, превод Петър А. Димитров, Издателство на НБУ, 2010 г. Според законите на спартанците доблестта не заслужава почит, ако личността е принудена към нейната проява от общественото недоволство. Доблестта буди уважение само ако е следствие на обмислен свободен избор. Тези закони се струват толкова строги на Херодот, че той изразява съмнение в добросъвестността на спартанците при прилагането им към Аристодемос. Обаче не е справедлив. Загиналите при Термопилите съратници на Аристодемос също безпощадно прилагат закона, но към себе си. Тъкмо в това се състои нравственото превъзходство на лакедемонците и, за разлика от Херодот, древногръцкият поет го е доловил и го е претворил в епиграмата на общия им гроб: „Пътнико, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони.“ (Преводът на стиха е от „Гръцката цивилизация“ на Франсоа Шаму, София, 1979 г., стр. 93.)

Кощунство е да се поругае името или волята на основоположниците на полиса. В светогледа на лакедемонеца законът и общественият престиж са завети на предците, които ще бъдат предадени непокътнати на бъдните поколения дори с цената на човешкия живот.

Преписката, предмет на тази статия, представлява разкривен, но правдив автопортрет на адвокатурата. Контурите на тежкото й наследство отчетливо се различават в откровението за репутацията й в цитата от мотивите на САС. Тук нямам предвид широко известните данни за сътрудничество на членове на колегията с репресивния апарат на тоталитарния режим, т.е. лекотата, с която довереникът става доносник, и смразяващото безразличие на останалите членове от колегията, което им позволява да съжителстват с това извращение. Тук нямам предвид и някои одиозни персони на проточилия се български преход от злото към нищото, които не просто произлизат от съсловието, но и арогантно насаждат в съзнанието на хората професионалните си деформации.

Става дума за друго трагично в българската история преображение, а именно от защитник до насилник. Наскоро по повод на друга справка преглеждах сайта narodensud.archives.bg на Държавна агенция “Архиви” за т.н. Народен съд – най–кръвопролитната съдебна разправа в Европа (разбира се, отчислявам СССР, с който никой не може да се мери по кръвопролития). С няколко изключения съдебните състави на т.н. Народен съд са набързо сглобени от крайно неуки субекти съобразно липсата на елементарни изисквания за образование и професионален опит в наредбата–закон. В общия случай тяхната роля се изчерпва с постановяването на присъда, повтаряща обвинителния акт. Инсценирането на процесите се извършва от т.н. народни обвинители – те съставят обвинителните актове, те предприемат арестите, те разпитват свидетелите и обвиняемите, понякога дори представят нещо подобно на доказателство, под техен надзор се изпълняват екзекуциите. Главният народен обвинител отчита присъдите по количество и наказания пред политическите поръчители на разправата, а не председателите на съдебните състави. Впрочем по–късно в победилата тоталитарна държава отново главната роля в наказателния процес ще бъде за прокурора, а не за съда, което обяснява амбициите на друга ключова институция в правосъдието днес да издава индулгенции без съд. Но да се върнем на т.н. Народен съд. Настървението на т.н. народни обвинители в преследването на обвиняемите привлече вниманието ми и се запитах какви са тези лица. В сайта на ДА “Архиви” са публикувани непълни списъци с имената на предложените и утвърдените народни обвинители**. В тези списъци се споменава и професията им – един е зам. прокурор, един е нотариус, един е съдебен изпълнител, един е определен като юрист, за неколцина не е посочено занятие. Но голямото мнозинство са адвокати. Всички са участвали без принуда, защото са записани и имената на малцината, които са си подали оставките. Тези адвокати – народни обвинители – са имали хуманитарно образование и са практикували в съдебната система на царството, която при безспорните си недостатъци е не по–малко справедлива и ефективна от републиканската сега. Те не са неуки и са разбирали смисъла и последствията на извършеното от тях с експертна дълбочина. Как тези адвокати се преобразиха от защитници в насилници, съучастници в най–кръвопролитната съдебна разправа? Възможно ли е главният народен обвинител да стане председател на Висшия адвокатски съвет, ако колегията с малки изключения не е била потопена в безпределен конформизъм?

В игнорирането на представените от нас факти и документи, в нетърпимостта към истината, в съсловните предразсъдъци и в привързаността към аргумента на силата, показани от ВАдвС при разглеждането на нашия сигнал, ние виждаме реминисценция на жигосаната от времето хроника на адвокатурата. И сме сигурни, че обективният читател, споделящ общочовешките морални ценности, ще види същото.

Всяко професионално сдружение (не само на адвокатите) с нормативно закрепен организационен монопол, на което са възложени саморегулаторни функции, неминуемо се изражда до каста, особено при тежко обременено минало. Очевиден е конфликтът на интереси, когато членове на организацията взимат решения по оплаквания на външни лица срещу техни провинили се колеги. Защото провинилите се колеги утре могат да се окажат решаващи по оплаквания срещу взимащите днес решение. Саморегулацията без съдебен контрол осигурява недосегаемост, която краткосрочно вероятно е изгодна на съсловието, но дългосрочно неизбежно води до упадък на знанията и уменията, загуба на доверие, безработица, обратен клиентелизъм и иждивенство. Ето защо, предвид конституционно признатото право на защита на всички граждани, приемът в колегиите, дисциплинарните производства, спирането на адвокатските права и въобще всички саморегулаторни функции според Закона за адвокатурата трябва да се упражняват от инспекторат към Министерството на правосъдието под контрола на административните съдилища. За да има справедливост и за нас, клиентите на адвокатите. Организационният монопол, който ограничава правото на свободно сдружаване на адвокатите, пречи на почтените да се разграничат от организация с представителни органи като САС и ВАдвС и да се обединят около общочовешките ценности. Изкореняването на предпоставките за привилегированото положение на съсловието спрямо клиентите (например едностранното ограничаване на свободното договаряне на цената на услугата) изисква незабавното прекратяване на нормотворческата дейност на ВАдвС. Ако регулацията на професията се изпълняваше от републиканските органи, които се формират чрез прекия или косвения избор на всички граждани, а не само на адвокатите, едва ли щеше да се търпи масовото прилагане на договори за процесуално представителство в гражданското и административното производство, според които възнаграждението е дължимо, независимо дали обещаното на клиента е постигнато в процеса или не е постигнато. Едва ли щеше да се търпи иждивенството за сметка на клиентите и задръстването на съдилищата с предварително обречени дела. Едва ли щеше да се търпи охулването на съдебната система при всяка предизвестена загуба с универсалното оправдание пред клиента за всесилната корупция в правораздаването – твърдение, което, когато е неоснователно, подрива устоите на правосъдието повече отколкото самата корупция. Образец за такова иждивенство и безсмислено натоварване на съдебната система се открива и в този сайт от главното меню Казуси > Казус № 1 > Към казуса > Граждански съд > Срещу К. и И., където очевидно единият ответник е посъветван, че въззивното обжалване е безперспективно за разлика от другия ответник. Забъркването на другия ответник във въззивно производство е по–доходно от единичната правна консултация за прекратяване на спора и изпълнение на съдебното решение и е също толкова безотговорно за адвоката. Обаче материалните загуби за доверителя ще нараснат лавинообразно във въззивното производство. Но както се казва в един цинизъм, който би могъл да бъде мото на днешния разкривен автопортрет на адвокатурата: адвокатът никога не губи делото, губи само клиентът му.

Наследница на срамна история, затънала в самодоволството на настоящето, адвокатурата, както и всички други казионни организации, ще сподели участта на местното враждуващо общежитие, където обречените пребиваващи нямат и най–бегла представа за истината. В такава среда остава само властта, която дава илюзорна надежда за оцеляване. И САС и ВАдвС се вкопчват в нея. В преписката читателят ще се натъкне на показни нарушения на съдопроизводствените правила и накърняване на процесуалните права на опонентите, потресаващо невежество относно базови понятия на юридическата наука като релевантност, компетентност, верификация, потъпкване пределите на действие на решаващия орган, поощряване на фабрикуването или изопачаването на лесно проверими факти или документи, насърчаване на употребата на лъжата, докато стане главен процесуален прийом, и т. н. Всичко това се пласира с типичното балканско безочие, обръщайки изстъпленията в непоносим естетичен тормоз (в смисъла на фразата на Йосиф Бродски). Спор по същество няма и не може да има с образователната, интелектуалната и нравствената пустота.

* Тази много популярна фраза на Бродски се среща в няколко варианта, които нямат съществено смислово различие. Тук съм се спрял на превода, предложен от Георги Господинов в романа “Времеубежище”, изд. Жанет 45, 2021 г., стр. 76.

** narodensud.archives.bg/41-ИЛЮСТРАЦИИ

На стр. 3:

– Списък на лицата, посочени от комитетите на Отечествения фронт за назначаване като народни обвинители в Народния съд;

– Списък на назначените народни обвинители в Народния съд;

– 4–то постановление на Министерския съвет за одобряване на назначаването на Народни обвинители в Народния съд от квотата на Министерски съвет;

– 1–во постановление на Министерски съвет за одобряване на назначаването на народни обвинители в Народния съд от квотата на Министерски съвет;

На стр. 6:

“Изложение по историята, организацията и дейността на Народния съд в България” от бившия главен народен обвинител Георги Петров.

София, 06.11.2022 г. Е. Т.